Hоса си Трифон вече не отрязва...
Родино, уж си наша, а си ничия,
съдбата ти в съня ми загорчава –
отблясъци, от минало величие
и в прашни книги, пожълтели – слава.
Лицето ти, обветрено, отрудено,
вдовишка мъка – тя ти е отплата.
Далече са децата ти - прокудени,
домът им – с некролози на вртата.
И по селата тихо гаснат свещите,
по гро̀бовете расне паламида.
И руините, зъбят се, насреща ти,
и старите последни ще си идат.
А младите празнуват ден – за влюбени,
а ти загръщаш сухата си пазва.
Оплакал мъжеството си, изгубено,
носа си Трифон вече не отрязва...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
