Храм
Димът от мисли пак ме задушава -
(а иначе опитвам да изчистя
отровата от грешното си тяло).
Но не сега. От утре ще го мисля.
Очите ми пресъхнали до сиво са -
не помнят как сълзи като те давят
разнася се във въздуха от мириса
на "Всичко е наред" и "Ще забравиш"...
Душата ми е свикнала до болка
страха в зародиш още да убива.
Тренирала съм силата до толкова,
че с нея гордостта си да маскирам.
Живота си превърнах го във храм -
надежда има, стига да я искаш.
Но страх ли те е - нямаш място там.
Сърцето ми е дом, а не капан за мишки...
© Елица All rights reserved.
