Храм
Познах те отдалеч и южен бриз
разклати в моето сърце звънчето.
Рояк от пеперуди се изви
и го разнесе вредом по полето.
Под полъха му нежен разцъфтя
усмивката ми - люляк ароматен.
В душата ми открехна се врата
към тайните на храм под купол златен.
На пръсти влезе в храма, замълча,
внезапно поразен от тишината.
Вместо молитва, своятa душа
положи, коленичил в тъмнината.
Не звън камбанен, славей извиси
гласа си в този миг вълшебен,
запали светлините в храма жив
и с песен по жаравата поведе ни.
…
Животът си тече, като река,
Листата есенният вятър рони…
На храма чудноватата врата
за теб остава все така отворена.
Забързан влизаш, после мълчешком,
нехайно, изведнъж си заминаваш.
На тръгване заключваш своя дом,
а храмът има ли врата? – Забравил си!
Виж, птичката е в клетка – все за нас
ще извисява сладките си трели…
Не чуваш ти, изпаднал във захлас,
че за небе гласчето й трепери.
Полъхва хлад и някак изведнъж,
със скърцане, вратата се затваря.
Ръми си кротко есенният дъжд
и от ръжда заяжда катинарът.
А птицата унила е, мълчи.
Последна свещ догаря тихо в мрака
и пред заключените храмови врати
виелица навява снежна пряспа…
Ти се прибираш, както всеки ден:
удобните пантофи пред вратата,
усмивка, детска глъч, вечеря…
Умората сред тях се стапя.
След делничното дириш своя храм –
по навик – да запалим по свещица,
но храмът пуст, заключен е и ням,
а върху купола – избягалата птица.
Защо с решетки ти я прикова?
Та тя на рамото ти ден и нощ бе пяла!
А храмът? – Имаше ли той врата?
…бе влизал и излизал… вечност цяла!
С какви ли южни ветрове сега
ще трябва да напрягаш сетни сили,
за да сломиш заялата врата?
И пряспата отпред ще се стопи ли?
А птичката? Кои ли небеса
ще слави с чудните си песни
с възторг и обич, вплетени в гласа?
Да си я върнеш, няма да е лесно!
Защо бе тъй нехаен – глух и сляп?
Във храма свещ се пали всеки ден!
Допуснеш ли искрата да угасне,
ще извървиш отново дълъг път към мен!!!
© Йорданка Гецова All rights reserved.
