Художник
По тротоара се препъва дъжд сепнат, неспокоен.
Небето облаците сгъва и тръска ги отгоре ми.
А там, на този тротоар, художник е приседнал –
тъй мълчалив, библейски стар, но се усмихва ведро.
Край него, в мократа мъгла, покрити със найлони
пламтят във цвят пет-шест платна и сивотата гонят.
Вали дъждът, а той стои. Градът тече край него.
Сред глъч от хора и коли изглежда тъй нелепо –
с протрити дънки, пъстър шал и мокър като гарга,
край него – сив пейзаж във кал, а той със блуза ярка.
Дори косата му, уж сива, уж мокра и полепнала,
изглежда сребърно-красива. А мислите му – цветни.
До него спрях, сетила нужда от цвят в деня безцветен.
Погледна, сякаш се пробужда... И спря пороят летен.
Градът, до скоро монохромен, поруменя от слънце.
Художнико, дай ми за спомен от мислите си зрънце.
За следващ дъжд ще го запазя – ако ми стане сиво.
Тогава, даже в кал да газя, ще бъде кал красива.
© Ели All rights reserved.
