Художнико, рисувай ми смъртта
Художнико, рисувай ми смъртта,
не само слънцето и светлината,
как ни приема винаги пръстта
със звън камбанен, сцепващ тишината!
Ти нарисувай ми самата смърт
в пастели тъмни с четката си своя
и цвят търси за този черен път,
по който тя ни води към покоя!
Вземи най-подходящата боя
и нарисувай грозна таз с косата!
За нас най-всемогъщата е тя,
за нея мисълта ни страх вселява.
Рисувай ми, рисувай ми смъртта,
как спира ни дъха, кръвта смразява –
най-мразена, най-властната в света,
как битките с живота побеждава!
Сърцето ни ще тупа и ще спре.
Изтичат по часовник бързо дните
и червеят до край ще ни яде.
На края сме, тук всичко забравете!
Аз съм прашинка малка, простосмъртна.
Рисувай ми смъртта в картина или щрих!
Душата ни ако не е безсмъртна,
то винаги остава в някой стих.
© Силвия Милева All rights reserved.
