Художникът
Усмихната, година след година
старостта рисува по лицата ни,
извайва гримаси от глина,
и сводничи на самотата.
С харем от спомени тя скита
и се държи като деспот.
Погледнем ли я във очите,
сме вече нейни доживот.
И счита тя за свое право
да ни изисква вярност, щом
стрелките бавно ни стопяват
и ни осъждат мълчешком.
И смее ни се тя, че влачат
стрелките нашия живот,
а ние сме едни зяпачи
на неумолимия им ход.
Дали от суета обзети -
да бъдем тук, дори без дом,
не стреляхме в сърцата на поетите
и ги ограбвахме със взлом?!
Поредната последна гара
ни подминава, без да спре.
Припукват свещи от олтара
и плаче зимното небе.
© Илиян All rights reserved.
