Hякой ден
На пръсти се повдигам – да я видя,
звездица сред Вселенски необят,
тя грее – любовта ми и цъфтят,
и тръните. Ни болка, ни обида,
не загрозяват малкия ни свят.
Крилете ми закърпени са с рима,
дори горчив несръчният куплет,
светличе е по пътя ми напред
и женската ми вяра несломима,
е слаба за пред хората. Наглед.
Сърцето ми нежна виолина
и крие се в дъждовния рефрен
в душа на влюбен славей, в май зелен...
Ще чакам... Седем пролети ще минат...
И ти ще ме обикнеш... някой ден.
© Надежда Ангелова All rights reserved. ✍️ No AI Used
