И аз бях роза
В градината, сред много рози,
ухаещи на нежност и любов,
бях твоя - миг от вечност,
задъхана във теб живот.
И всеки лист година след година
отронваше от мен със повей тих.
Напиваше душата ми с утеха,
че пак ще цъфна в поглед мил.
Но времето не се завръща никога
и никоя любов така не стопли
до пролетност, като онази нужната,
която бе живец, но тръгна си...
На петдесет съм пак отново същата.
И още чакам принца странен,
да ме полее, аз пък да капризнича,
а той във мен да бъде лудо влюбен.
Не поумнях с годините, ни мъдра станах,
и затова сама съм сред вселената,
ала във пазвата си топла скътах
утехата, че роза бях в градината.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
