(в памет на баща ми)
Помниш ли оназ самотната градина,
ей там, край стария измислен път,
покрай която яздехме с години
и бягахме от житейската агония и смут.
Помниш може би оназ картина - залеза тъй вечен,
издигащ се далеко над посърнала планинска гръд,
и как изгледът ставаше за нас тъй нежен,
когато сливаха се цветовете във един вълшебен миг...
И сякаш бяхме най-близки ний тогава,
макар царе, водили помежду си боеве,
поваляли редиците си до забрава ...