И може би завинаги
И днес отново
виждам те -
преди завоя
от мене да те скрие,
надвиквайки шума на влака,
отчаяно, съдбовно
да крещиш:
„Обичам те!...
Помни...
и винаги...”
Гласа ти вятърът отнесе...
В годините
опазих образа
и чувах нощем
този глас,
опазих любовта,
опазих мисълта
за теб...
за нас...
Опазих ги!...
Сега си тук...
Съвсем наблизо...
И много надалеч...
На пейката седиш,
а малкото ти внуче
кара колело...
До теб е дядо му
със достолепен вид,
преглежда вестник...
Отсреща пък съм аз...
Поглъщам те със поглед.
Не можеш да познаеш
някогашния студент
във белокосия,
брадясал леко мъж
с бастун в ръка...
Денят полека си отива.
Хладно е.
И ставам...
На края на алеята,
преди завоя,
минава ми
безумна мисъл –
да се обърна
и към тебе
да извикам:
„Обичах те!...
И още те обичам!...
И винаги...”
Не викам.
Само се обръщам.
От пейката,
която се отдалечава,
улавям сякаш
погледа ти,
който нещо търси...
И чувам
свирката на влака,
отнасящ те
към хоризонта...
И чувам онзи глас,
звучащ във мен до днес...
Мъжът до теб
прибира вестника
и става.
А ти подвикваш
на хлапèто да се връща,
че тръгвате за вкъщи...
Смрачава се.
Сега е есен
и рано захладнява...
От гарата се чува
свирката на влак
и някой
заминава
някъде
и сигурно
далеч...
И може би –
завинаги...
© Роберт All rights reserved.
