Ръка протягам света да прегърна,
с добро сърце усмивка да зърна.
Ала намирам само остри слова, поглед студен, грях е това.
Слънчице има денем за нас, луната просветва, шепнейки с глас.
Мъки човешки нощем лекува, всеки е грешник, но нека сънува.
Таз утрин чиста мислите озарява, като водата бистра, небето засинява.
Първите сълзици вече се явяват, но с блага дума могат да се заличават.
Детенце нейде плаче - то е мъничко юначе!
Пак направил дяволия, свито там от страх умира.
Някой вика, спори, кара се с наслада. Нима това е човешката облага?!
Няма вече обич във сърцата. Къде изчезна топлотата на душата?!
Денят минава час след час, ...