И понеже по нищо сега на тъга не приличам
И изпратих тъгата сама по пътеката лунна,
да откупя душата си всички звезди ѝ дарих.
Всяка дума на тръгване тихо и нежно целуна
и припламна – светулчица в мрака красивият стих.
А в сърцето ми сви се луната и цялата светя,
нощен вятър долитна невидим, разгърден и млад,
на ръце ме понесе към скрита от всички планета,
чак зад Млечния път... Чудесата там кротичко спят.
И понеже по нищо сега на тъга не приличам,
аз ще дойда при теб... Плах, предутринен, трепетен сън...
Ако капне сълзица – то плаче душата ми птича,
или моята обич... В стиха ми... в росата навън.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
