И ще угасне някъде звезда
Пристъпвам по окапалата шума,
намокрена от есенния дъжд.
И някаква мелодия без думи
в душата ми се ражда изведнъж.
Така е просто. И така велико
това спокойствие и тишина.
Като въздишка всеки миг отлита,
и приближава ни до Вечността.
Към онова спокойствие голямо,
което ни връхлита изведнъж.
И падаме в онази стръмна яма,
широка точно метър. Два на длъж.
И става в миг безмислена и жалка
човешката ни земна суета.
Една свещица някой ще запали,
и ще угасне някъде звезда.
А подир нас пак слънцето ще свети.
Земята все така ще се върти.
Бездомни пак ще скитат ветровете,
но хората... дано са по-добри!
© Гълъбина Митева All rights reserved.
