И слънцето във нас ще се огледа!
Не ще съм говорител на чужди грехове.
Не ще се спра... не ще остана...
Проклет сега е всеки изповедник!
Ще замина надалеч – зад тези брегове
на собственото ми презрение.
Далеч от всеки робски стон.
Далеч от мъдрия отшелник
и смирено, прашното съмнение.
Единствен силен – вятърът, метежник –
с един подслон от облачно небе...
... и мен и теб ще разпилее
във бурен ден, във прашен плен,
докато мигът не спре,
притиснат между слепите очи.
Уловен със зъби, мигът ни ще ръмжи,
ще хапе злобно, като твар,
притисната от четири страни.
Ще падне тежкият товар,
ще зине рана – пропаст.
Не могат я запълни срам и жал...
... а гняв със пяна от омраза!
Плодове на грях, във прах и кал,
ще увиснат по безсмъртните въжета.
В краката им – под черната печал –
ще си открие път нагоре свободата!
Ще бие дъжд във барабанен бой,
докато светът привикне със светлината!
Ще отмие всичко последният порой
и слънцето във нас ще се огледа!
Не ще се спра... не ще остана...
Проклет сега е всеки изповедник!
Ще замина надалеч – зад тези брегове
на собственото ми презрение.
Далеч от всеки робски стон.
Далеч от мъдрия отшелник
и смирено, прашното съмнение.
Единствен силен – вятърът, метежник –
с един подслон от облачно небе...
... и мен и теб ще разпилее
във бурен ден, във прашен плен,
докато мигът не спре,
притиснат между слепите очи.
Уловен със зъби, мигът ни ще ръмжи,
ще хапе злобно, като твар,
притисната от четири страни.
Ще падне тежкият товар,
ще зине рана – пропаст.
Не могат я запълни срам и жал...
... а гняв със пяна от омраза!
Плодове на грях, във прах и кал,
ще увиснат по безсмъртните въжета.
В краката им – под черната печал –
ще си открие път нагоре свободата!
Ще бие дъжд във барабанен бой,
докато светът привикне със светлината!
Ще отмие всичко последният порой
и слънцето във нас ще се огледа!
© Димитър Ганчев All rights reserved.
