И сякаш съм за скръб призвана
И сякаш съм за скръб призвана
Когато сутрин сред бръшляна
от първите лъчи огрян,
пак кацне птичка в цвят обляна,
и почне сладко час по час
през клюн да извисява глас,
потрепва с нея моят храст
аз искам стихче да захвана.
Любов една, в сълзи желана,
измъчва, пали моят блян,
душата ми - сама, презряна
все търси да намери лек
и виждам само път нелек
към онзи взор - тъй чер и мек,
но жалко - вече съм венчана.
О, как сега съм изтерзана,
робиня съм в далечен стан
и сякаш съм за скръб призвана
при някой сарацински цар
и нито ум, ни нежен чар
за мен са щедър Божи дар
щом няма цяр за мойта рана.
В гръдта ми от страстта люляна
не гасне този плам - капан,
от тежък смут е все скована
и знам, че не личи отвън,
но кат' забит в сърцето трън
гнети ме и дори насън...
Каква е тази моя манна!
И в този миг съм аз съзряна
да шепна моят стих излян,
макар от скръб да съм пияна.
И моля се, за кой ли път -
да се намери нейде кът,
там в мир да стихне мойта плът
и да съм негова Диана...
© Светла Асенова All rights reserved.
