И те виждам, стоиш, и ме чакаш...
И се крия сега там, в душа на метличина синя.
Покрай синора пуст пак разтварям цветчета без страх.
И узряха житата, презряха, и жътвата мина,
и в око на папуняк стаена едва оцелях.
На крилете си птиците мене невидима носят,
аз съм зрънцето житно, за гладни душици съм стих.
Аз съм юлската жега – изгаряща, жадна и боса,
и вървя през стърнища, които сама изгорих.
И те виждам, стоиш, и ме чакаш... От много далече
идвам. Трижди пребродих го този проклетия свят.
Тези дрипи опърпани, обич, кога ги облече?
Прегърни ме и виж в огнен залез как ярко пламтят...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
