... и тихо ме обесят
Какво ще напиша сега ли се чудиш?
Белият лист ми се плези насреща.
Изплъзва се музата и ставам на нула.
Астматично ще дишам от среща до среща.
Няма да пиша, понеже не искам да сричам
света си, който след миг ще избухне
без следа от присъствие, без следа от обичане.
Без следа, че си бил, а пък всъщност напускаш.
И почвам да хлътвам навътре към себе си,
самоизяждам се, стигам почти до душата.
А там облаци, нашарени с нарези,
от плоски герои, с които храня тъгата си.
Не, не казвай, че мога да променям света си!
Не ме наричай „малка моя поетеса“!
Думите присядат и знам, ще е болезнено,
докато не литнат и... тихо ме обесят.
© Пепп All rights reserved.
тази бягаща муза...
