И толкоз...
... на художника, който рисуваше с думи
Навярно си забравил как изглеждам,
как мамят плитчините ми навътре?
В зениците ми уловът е тежък –
с нюансите на сивото изпъстрен.
А сивото е сплав от две вселени,
безкрайни като чувство за пределност.
С експлозия до бяло нажежени
във точица от демонична нежност.
Не съм светица, ала съм икона –
душата ми е храм за всеки грешник,
извършил избора: самоизгонен
от клетвите за вярност и за вечност.
Попивай ме с очи, да те изпълня
с божествено очакване за... болка.
На четката в сълзите щом покълна –
тегли ми две черти накръст. И толкоз.
© Гергана Иванова All rights reserved.
