Под тежестта на нощта затихват очите,
градът е заспал уморен след деня.
Сенки обгръщат студено стените,
сега е моментът за мен да летя.
Потъвам дълбоко в своите мисли,
далече над всичко, което днес бях
и моите мечти са ангелски чисти,
забравила всичко, което видях.
Обиждана бях, а и много обиждах
и мразеха мен, а аз мразех пък тях,
хора безлични, така ги наричах,
подминах, забравих и сетне заспах.
© Вероника Камбурова All rights reserved.
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
