Под тежестта на нощта затихват очите,
градът е заспал уморен след деня.
Сенки обгръщат студено стените,
сега е моментът за мен да летя.
Потъвам дълбоко в своите мисли,
далече над всичко, което днес бях
и моите мечти са ангелски чисти,
забравила всичко, което видях.
Обиждана бях, а и много обиждах
и мразеха мен, а аз мразех пък тях,
хора безлични, така ги наричах,
подминах, забравих и сетне заспах.
© Вероника Камбурова All rights reserved.
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
