... Иде ми да си изгриза ушите
Това ми се случва
само когато
полудели неврони
заскубят косите ми
и въздухът не им стига да дишат.
Само тогава...
започвам да лъскам.
От А до Я. Всичко наред.
Мисъл
по мисъл...
и да им нареждам пъзела,
посипвайки
в междуредията
бездетни надежди.
Излъсках си първо изгледа.
(Малко лифтинг не беше
излишен).
В деколтето си бръкнах -
да стане по-стегнато.
Чаша вода беше достатъчна...
да не преглъщам на сухо
особени погледи.
До блясък си смазах гърлото,
да не ми заекват нотите,
(че понякога пея).
Докато преосмислям
багажа на чистото...
Умря ми щъркелът.
Оня, белият... До черния комин.
Инфаркт сигурно. Горкият.
Сам в гнездото.
Ще избързам некролог
да му драсна,
че виж го наплюли мухите
преди да стигне отвъдното.
От блясък, тишина
и мъртвило,
сега ми е чоглаво.
Имам нужда неистова...
Пак...
Някой да ми обърне
отново света наопаки.
Да ми размаже фасадата.
Да ме опръска с кал.
Да ми напълни градината
и
да замириша на тиня.
(От локви най-добре се
нахъсвам).
Искам да имам публика
и някой да диша в врата ми.
Да ме пришпори искам,
с един-два шамара,
(напълно достатъчни),
че времето ми тиктака
годините,
а
аз пълзя по завоите.
(Умирам от радост
да ми навират
в очите... и едното, и другото).
Знам един... Идва му отръки.
И изпълнява поръчки.
На вересия.
Ей сега ще му дръпна опашката
и ще му викна да действа.
Че от нямане какво да правя...
(и от това лустро)
нощем си изгризвам ушите.
Всъщност... се питам:
Не е ли време да отида на
доктор?
... (Че ми е жал за ушите).
© Веска Алексиева All rights reserved.
Страхотно чувство... Чета го с гигантско закъснение но адски ме кефи и ми идва ей ся да излеза на улицата и да стрОша главата на някой, а после да ме пребият десет човека и след това да ме заведат на кръчма и да се напием и утре да сме приятели :::
