Игра на жмичка
Като дете, играех аз на жмичка:
един зажми, а другите се крият.
Това не бе забавата едничка,
да бъда скрит и да не ме открият.
Но таз игра ни беше най-любима.
Играхме я вечер и по тъмно.
Във нея някаква си тръпка има -
равнява се на тичане по стръмно.
Играех аз и без да осъзнавам,
че цял живот след туй ще я играя.
В живота, който още не познавам,
това ще е играта ми докрая.
И ден, и нощ в живота ми орисан
от нежелана смърт аз все се крия.
И още в себе си до днес съм слисан,
че тя не може мен да ме заплюе.
В житейските си пазви аз се крия...
Смъртта до днес е в ролята на жмяща.
И случваше се тя де ме открие,
но изпреварвах аз да я заплюя.
И таз игра на жмичка продължава:
смъртта ме търси, аз пък ù се крия.
Животът просто днес ме задължава
далеч напред от нея да се скрия.
© Никола Апостолов All rights reserved.
