II. Сокол комита
II. СОКОЛ КОМИТА
Долу, на двора, грозде си гази,
гази Елена, румена, боса.
Горе, на мела, зорко я пази
с пушка Сокола, блед като восък.
Че го изгаря обич голяма,
може със нея камък да палне!
Друг касканджия в казата няма,
който я барне – майка му жална.
Гледа Сокола, па се провикна
песен събрала хорския ропот.
Мигом в скалите ехо откликна,
чан му приглася, звонците хлопат.
В тези високи, горди балкани,
в снежни долини тръгват потоци.
Гневни отприщват дълго събрани
мъките робски с гръм водоскоци.
Гледа Елена горе към мела,
тук от гласа му дрънкат стъклата,
Пирин оглася – вис белочела,
плахо се сглеждат турци в конака.
Три ми дружини бродят в гората,
но ще нараснат - като лавина.
Сватба ще вдигнем за свободата –
слагай на маса менците с вино!
© Иван Христов All rights reserved.
