Питам се разкъсах ли докрай оградата,
с която ме опасваха с години?
Зараснали са вече видимите рани,
но във червено светят в мен причините
и нямам мира за погубеното време,
когато носех пролетната дреха.
Раздавах и това, което беше ми отнето…
А можех много повече, ако не беше
летвата над ръста ми - таван,
за да вървя полуизправена, безгласна.
Стърчащите заплаха са за много, знам,
а поза „равнис“ е удобна, безопасна! ...