Имам
Питам се разкъсах ли докрай оградата,
с която ме опасваха с години?
Зараснали са вече видимите рани,
но във червено светят в мен причините
и нямам мира за погубеното време,
когато носех пролетната дреха.
Раздавах и това, което беше ми отнето…
А можех много повече, ако не беше
летвата над ръста ми - таван,
за да вървя полуизправена, безгласна.
Стърчащите заплаха са за много, знам,
а поза „равнис“ е удобна, безопасна!
Днес въздухът е друг, макар че има
облаци размътени и буреносни.
Есенна е дрехата ми и денят клонѝ
към заник слънце, но в сърцето нося
небето, към което се протягах
и прошка за света ни многолик.
Имам смелостта, която нямах
и в джоба лист за неродения ми стих.
© Даниела Виткова All rights reserved.
