Ин и Ян
Коя си ти? Очите ти познавам.
Нима не ме позна? А ти коя си,
помниш ли? Или сама си
взимаш всичко, дето аз ти давам.
Изглеждаш ми болезнено позната.
Във погледа ти моят огън дреме.
Я, ти опомни се! Не бе ли време
да се усетиш, че няма я искрата?
Не бях ли аз наистина послушна,
когато ти бе още огън цяла?
Е, мила, вече май че си изтляла.
Затуй изглеждам ти безкрайно недостъпна.
Ти учеше ме да горя до бяло
и никога да не угасвам ме научи.
Но ти сама изгасна. И получи
душата си, до въглен изгоряла.
Сега съм злобна и коварна. Но горя!
А ти угасна. Не опита да ме спреш.
А можеше. Дали ще разбереш?
Аз бях лошата. Ти бе така добра.
Подаде ми искрица огън ален,
а аз погълнах цялото огнище.
Сега съм пламък. А пък ти си - Нищо.
Не си способна и на вик сподавен.
Коя си ти? Аз още не разбирам.
О, милата! Та ти не знаеш още.
Аз бях във всички твои сладки дни и нощи.
Ти караше ме адски да завиждам,
че беше жива, истинска, гореща.
Ръцете ти докосваха и с пламък
даряваха те - и голям, и малък.
Не бе за мен такова нещо.
От твоя огън взех искрица златна.
Аз бях Ти-Лошата, ти - Аз-Добрата.
Ти беше Слънцето, аз - Тъмнината.
Ако аз бях Ин, ти беше Ян-а.
Коя си? Кажи ми, не разбирам.
О, аз съм ти! Но с пламък хладен.
Със злобни думи и със поглед яден.
Аз съм Ти-Лошата! И нося твойто име.
Със твойте устни аз неистово крещя.
Със твоя глас аз птиците кълна.
Изчезна твойта сладка доброта.
Щом ти си аз... коя съм аз сега?
© Мария All rights reserved.
