Иона
Последна вечер на земята
и Иона връща времето,
преминало в корема на кита,
погълнато, предъвкано, изхвърлено
от тъмната утроба.
Дали било е страшно?
Красиви бяха всъщност
сводестите арки на ребрата,
олтара на езика, месестата готика
на устрашаващия изход.
Китът го изхрачи от дълбините си,
закашля се, изригна го, изтръгна го
като парченце сол -
остави го
обезумял, с просмукана до костите вода.
И вече стар е Иона.
Пълзи във всички гънки пясъкът,
затрупва спомена за кита,
но като рибя кост от сухо дъно
остава да стърчи едно напомняне -
за преходните форми на страха.
Китът му даваше поезия,
на този мълчаливец,
но ако Иона пуснеше на воля думите,
би промълвил:
Господи,
топят се костите,
недрата се събуждат -
тъй си близо!
Скоро
небето ще захлопне синята си паст,
светът ще се самопогълне
в екстаза на изгнанието!
Ще оцелеят само
варосаните зидове с бръшляна,
чашите, люлели вино,
бялото на пяната,
добила цвят на кост от вековното възпяване;
оцъклени останки от рибарски лодки -
чирози, разсипани между скалите.
Забравил всички неудобства
на неправдоподобното си пътешествие,
олекнал от натрупания въздух в ставите -
соленият му череп съхне
на слънцето;
осмисля
едно жестоко откровение,
единствената си разумна орис -
да бъде
стръв за китове:
Иона.
© Пламен Сивов All rights reserved.
