Искам, но не мога... да съм с теб
Посветено на Н. и М.
Тя пиеше от чашата си бавно
и стискаше билет в ръка.
Със него беше я поканил
мъжът от вчерашния бал.
И после чашата се счупи,
а виното остана на петно
и тя реши, че ще опита!
Отпусна се на дървения стол.
Стана и полека се облече
с черна рокля... с розовия шал.
Косите си прилежно сплете.
Тръгна към Софийския фонтан.
Имаше кутия до фонтана
с бледо розови стени
и писмо със тъжен надпис
за нейните добри очи...
Той нямаше дори да дойде,
в кутията му имаше цветя
и казваше, че срещата е грешка.
Той имаше съпруга и деца.
Понякога съдбата е мръсница,
облечена с прозрачен цвят,
и с нейната загадъчна усмивка
тя мами и те прави сляп.
© Венета Димитрова All rights reserved.
