Искаше да си
Искаше да си, искаше да си вечен.
Искаше да си, как искаше да си.
Искаше да бъдеш нежен,
искаше да бъдеш принц със медени коси.
Искаше да си безмъртен.
Искаше да си войник-борец.
Искаше да властваш над живот отвъден.
Искаше да раздаваш любов и радост за живец.
Искаше да мечтаеш,
искаше да рисуваш с думи.
Искаше веднъж да можеш да си поиграеш
на върха на тези снежни хули.
Искаше да бъдеш моряк,
а твоят дом да бъде и морето.
Искаше да бъдеш воден цар.
Искаше твоето езеро да извира от сърцето.
А искаше да постигнеш нещо,
даже имаше си и мечта.
Искаше да се изправиш срещу
тъмни бури, възкачил се на собствените си платна.
А той да бъде искаше.
Имаше си и заложби.
Бореше се и не спираше
да взима царства, да си има свои роби.
Къде сгреши, къде пропадна?
Къде похаби своя талант?
О, нека да се опитам, о, нека да отгатна!
Когато се помисли за гигант.
Той беше момче, тя беше и жена.
За другите това нямаше значение.
Той пишеше добре, тя твореше красота.
Но съдбата реши да си поиграе с тях на отмъщение.
Тя беше силно момиче,
тя беше с кафяви до медени коси.
Музата и беше снежното кокиче.
Но някъде там се намери момче, което да го откъсне и да я сломи.
© Милена Йорданова All rights reserved.
