Истини по Томина неделя
А може би не е било отдавна -
баща ми с устни изгрева надува
като балон. Денят със стъпки равни
подскоците на детството жадува.
Търкулвам по поляната дъха си
и като питка житена го гоня.
Свой отговор на всичките въпроси
си имам. И криле, вместо пагони.
А късно вечер, скрита под юргана,
чета с фенерче. И е романтично!
Нали и татко казва, че голяма
със знания се става. И с критичност!
Надежди бели мама пак повива
в изпраните си блеснали чаршафи.
Ръцете - уморени, но щастливи -
ме гушват и отвеждат в тайно царство.
Там приказно е! Мамините думи
с вълшебство ме превръщат във принцеса.
Очите ми искрят и с бузки румени
я питам аз придворните къде са.
А после по чина си пиша стихове,
да не изпусна тяхното хвърчило...
Не знаех още, че животът сприхав е,
а ябълката вътре е изгнила.
Разбрах, но с болка, че да си голяма
е тежко, сякаш носиш ти земята.
Красиво беше в приказките, мамо,
но там юнак надвиваше ламята.
... И, може би, защото е неделя,
а спомените парят като гилзи,
тъгата си с едно мишле споделям,
решило от сърцето ми да гризне.
26.04.2009
© Мария Панайотова All rights reserved.
