Истински приятел
С колата на детска градина
заведе ме татко веднъж.
Очите му също са сини,
а аз съм по-малкият мъж.
Там плачеше дребният Росен,
в полите на майка си скрит.
Задаваше плахо въпроси,
той с поглед в земята забит.
- Защо натъжи се, юначе! -
баща ми протегна ръка.
- Когато си силен, не плачеш,
не тропаш ядосан с крака.
- Тъгува, че няма играчка! -
подадох му моята в миг.
- Количката вчера му смачка
едно от момчетата с вик.
- Но с тази морето ще стигнем! -
към Росен обърнах се аз.
Той поглед приятелски вдигна:
- Ще тръгнем ли с теб за Бургас?
Усмихнал се, татко цъфтеше,
разбрах, че го правя щастлив.
Учител по всичко ми беше.
Усетих го с мен горделив,
че знае какво да научи
синчето си моят баща.
Разказах ви мъничка случка,
но с истински ценни неща.
© Мария Панайотова All rights reserved.
