Из
Из
Стоях под дървото в средата
и чаках да падне в съдбата ми
златният плод на греха и душата,
от който всички сте хапали.
Ти бе Адам, аз се облякох във Ева,
давих се в твоите кладенци-погледи,
жаждах душата ти, ровех към нея,
ала намирах по пладне сърце вкаменелост.
Да се спася от змията, завих се в листа,
писах по тях, плаках и сях
думи и рими, билки и болки,
не вървях, не посрещах, не бях.
Косата ми сля се със злака,
нозете ми корени вплетоха кал,
огледах се в извора - аз ли съм тая -
нито Ева, нито хетера и само жена?
Пак съм под зноя, сред треви и лъчи,
търся своя Адам - непокрита, безсрамна,
с жадни ръце, уста и очи,
с болка и рани, без име, без своя осанка.
Още те чакам. Приседни и гребни
в тая жарава нетленна любов.
Да се напият душите ни
и да загинат в безчувствен покров.
© Златина Георгиева All rights reserved.
