Изгубена. Лутам се във тъмнината на душата си.
Тишина. Тази тишина... Толкова пречистваща, така напътсваща ме...
Уви, едва ли ще тръгна по тези пътища,
по тези криволичещи пътечки,
по тези шумни магистрали, отнели сивотата на среднощното пътуване...
Тишина. Да се вслушаме във нея,
              да потънем.
Да усетим грохота на собствените си мисли;
    препускането на сърцата ни в болен ритъм,
    потока на кръв във вените си...
Да почустваме нощта в слепоочията си,
  да запазим песента на щурците,
  да запазим тази тиха юлска нощ в сърцата си...
Или поне в това, което ни е останало от тях.
Нека да усетим аромата на отминалите дни,
 да си спомним детството, което изгубихме в препускане,
                                                                          в мечти...
Детството, което мина покрай нас като товарен влак,
           натоварил прахта по клепачите, счупените играчки и
                              собствената ни наивност...

Детство. Като че забравено, заровено в миналото,
                        което твърде често
                        или твърде рядко си припомняме.
Което се подава и намига с тъга
                изпод пожълтелите писма,
                пликове, пълни с листа, картички и спомени,
и топли душата ти. Единственото нещо, което наистина
                     съумява да стопли душата ти!...