Изгубена същност
Какво ми направи...?!
Да не зная коя съм,
изгубила сетивата си... без път и посока...
без болка - безчувствена...
да ме коват и разковават,
разпъната... омерзена... предадена то себе си...
... да се лутам сляпа и дрипава -
да не виждам ни дъгата,
ни слънцето, ни птиците,
а гола в дъжда
да опипвам и събирам парченцата себе си,
безсилна... обезверена и... няма към Бога си!
... да не чувам
как във мене кънти и се блъска
онази, ужасната дума,
която с калта ме сравнява...
Какво ми направи...?!
... след всеки твой поглед да се чувствам
безтегловна... изкормена... полужива...
... да се свивам във стон, във сълза...
като буца във гърлото...
... да не зная как да изтърся съвестта си
от тонове скрупули
и хиляди демони, обзели плътта ми...
Какво ми направи...?!
... да те викам и търся обезумяла,
изранена до кокал,
да се спъвам и падам
във локви от низост и мълчание,
но пак и пак да те търся...
... да не зная покой,
да съм будна в отвъдното,
а в секундите сън да те виждам
как крадеш ме по малко
и отнасяш същността ми наникъде...
Ти изтръгна сърцето ми, запали го
и го разсипа като пепел по вятъра...
търкули го като откършен бодил,
отнесен от буря във нищото...
Разби душата ми на хиляди огледални парчета,
да се виждам изгаряща в студ
в милиони ледени езици,
по-гореща от лава...
Шшт! Тихо, убиецо!!
Не смей да отмъкваш
и последната капка достойнство,
заседнала накриво из някоя мисъл за праведност...!!
Остави ме полумъртва
да събирам капка по капка миналото си,
да пренаредя съзнанието си
и от нищото пак да възкръсна...
Остави ме, проклетнико!!
Искам пак да живея
и пак да усещам...
чисти помисли искам...
... да те изчегъртам от себе си...
и по-жива от всякога,
като буйна река пълноводна,
да заливам света си със слънце
... и истинска пак да обичам...!!
© Светла Илиева All rights reserved.
