Изгубих любовта си на разсъмване
Изгубих любовта си на разсъмване,
а предстоеше цял един безкраен ден...
Така ми липсваше! – Не спирах да я търся,
дори след утрото на мислите навъсени,
дори в следобеда – тревожен и смутен.
Да, срещах я Госпожица Любов,
нали очаквах пак да ми се случи,
но тя, замряла пред невидима врата,
все не можеше да си намери ключа.
Гадаех по лицата ù различни;
отчаяна, ту непонятно млада,
ту жареща ума до неприличие –
саван за хладната, разсъдъчна тирада.
Ерзац любов – прозрачна и нетрайна,
конфузен вик на плътското желание,
изтекла между пръстите разкаяни,
несмогвайки да стопли даже дланите.
Загърбих вярата, готов да дам причастие
на самота и в заника на тоз безплоден ден;
Откъснал страници със синоним „надежда, щастие”
посърна речникът ми с „празен, примирен”.
Мига, след който осъзнах – изглеждам смешен,
винейки Шанса за пристрастното мълчание –
обърнах гръб на себе си и... Любовта стоеше
до мене, само на усмивка разстояние.
Не бе с печата „истинска” белязана,
не бе натруфена с коприна и сатен.
Познах я в спазъма на грабнало дъха стенание,
когато тя, без ключ, без видима покана,
просто влезе и се сгуши в мен.
19.03.2015
© Людмил Нешев All rights reserved.
