Изпепелен...
Студ и мрак... всичко е потънало в тихата
и призрачна мъгла, а аз какво търся?!
Черни перелини са се спуснали над града
и като паяци отровни убиват в мен страстта.
Хладна нежност усещам в близост...
онази нежност до болка позната,
опирам се до бука... сърцето ми
плаче гръмоломно... по теб, любов моя!
Изгубвам се в незнайни силуети...
из тази тиха нощ... пълна с магия.
Поглеждам луната тъй ярко сребриста,
дебнеща всички нас.
Спомени нахлуват в главата ми,
объркват ме... подлудяват ме.
Въздишка... една две - и нежно
падам на снега, обсипан с
безброй крехки сърца.
Обичам те... всичко е тук,
запечатано в душата
ми... до болка силно познато.
Няма я онази обич и закрила у теб
и с наведено лице си отивам
от призрачната бездна.
© Даниел Давидов All rights reserved.
