Изпод руините
Вървеше самотен по прашния път
в юздите си хванал живота примамлив,
не вярваше сляпо в Страшния път,
но теглеше примка на орис измамна.
Кристалните капки, сълзите отронени
го мамеха пламенно сам да върви,
потънала в кърви, душата изгонена
се криеше тайно с яд да кърви.
Пожертва съдбата, събра я в шепи,
капка по капка, докрай я изпи,
с кръв оцветени, спомени слепи
подгониха в мрака кръвта да кипи.
Изпод руините древни на стария град
стърчаха отломки от призрачни нощи,
отломки на ужас, на плач и на глад,
нещастни съдби, гробища, немощни мощи.
Там, зад завоя, до стар грамофон,
стоеше изгнила луксозна карета,
останки нищожни, владетелски трон,
парцали разхвърляни, женска барета.
Следите остават от нощи разгулени,
от кървави страсти - стръв хищна,
след битката яростна, мяра изгубила,
царува смъртта безжалостно пищна.
Загубен в свят призрачен, див,
потънал до шия в измамни руини,
той чакаше ядно в живота ръждив
кошмарът пореден без стон да премине.
Изпод руините прашни на прашния път
животът напира, остават следите
към тихо убежище в райския кът,
където се раждат без мяра мечтите.
© Димитър Станчев All rights reserved.
