Изповед
839
0
1
Боли ме, не мога да живея с тази болка
но сам направих си я, глупост моя.
Заслужавам си я, всеки трепет и всяко свиване,
всичко, понасям го с приведена глава.
Не искам повече да карам я да плаче,
сълзите ù са тъй искрени, че невидими са те.
Всяка пада на сърцето ми и в миг изгаря го,
но болката е дар, който приемам.
Глупак си бях, такъв си останах досега,
проумях, че тя е моята светлина и няма друга.
Обичам я повече от себе си и живота давам си
за нея, за любовта ù, за сълзите ù умирам.
© Димитър Николов All rights reserved.
