Изповед
В оловносивото на здрача,
под сърпа на нащърбена луна,
заслушан как вълните плачат,
пресрещна ме подпийнала жена.
Дайте ми цигара, господине.
Подадох полупразния пакет.
Помислих, ще припали, ще отмине,
случва се да има и такъв момент.
Спокойно седна на влажния пясък.
Подадох й огън. Запалих и аз.
Близо се чу от гларуси крясък.
В косите й бриз, танцуваше валс.
Жадно всмукна дима от цигарата.
Седна до мен. Не ме гледай така.
Трудно отвори ципа на чантата.
Държеше малка бутилка в ръка.
Отиде си мръсника. Копеле ниедно.
Облече се. Целуна ме. Тръгна.
Излязох след него. Беше изчезнал.
Не искам в дома си сама да се върна.
Беше прекрасно. Запознахме се вчера.
Хареса ме. Знам. Усетих го ясно.
Не докоснахме ни вино, нито вечеря.
Във вселената, знаеш ли, стана ни тясно.
Телата ни морни, зажаднели за ласки.
Душите ни бяха се слели в едно.
Рисувахме любовта с най- ярките краски.
В нашата вселена. В моето легло.
Зората дойде. Той си замина.
Не вярвах, че съм отново сама.
Кретен се оказа. А го обикнах за трима.
Какво ли ти пука? Защо ти разказвам това?
Зарови лице в малките шепи.
Заплака безмълвно. Сълзи не видях.
Потрепваха раменете й нежни и клети.
А аз, дали нейната болка видях?
Махна с ръка: тръгвай си вече!
Оставих до нея цигара една.
Обърнах се. Тръгнах. Отидох далече.
На брега оставих огорчена жена.
© Ник Желев All rights reserved.
