Изповед

Нощта е тиха, тъй ясна.

А самотата, тъй призрачно ужасна.

Там, където си, мислиш ли за мен?

Спомняш ли си онзи ден?

Бяхме млади, бяхме буйни.

Още помня очите ти, приказните, чудни.

Можеше да виждаш в тъмнината.

Колко съм се лъгал. Слепотата.

Видях края, още в самото начало, 

но ме беше страх да продължа направо.

Пробвахме се. Не стана.

Любовта ни май не беше толкова голяма.

Но защо си мисля пак за теб?

Чувствам се омагьосан и проклет.

В чашата се взирам ден след ден.

А ти дали си мислиш някога за мен?

Забрави ли за това, 

че ме остави без слова

да опиша, колко много те обичам.

Боже, на какъв ли ти приличам!?

Боклук, без идеали или висша цел,

но пък достатъчно просташки смел

да ти кажа тук и сега,

че за мене няма друга на света.

И ще се откажа от теб тогава, 

когато съм заринат нейде, в някоя морава.