Изповед
Белочелият влак, който идваше късно, не мина.
В залинялата гара се трупна пияният хмел.
Не завърши художникът своята свидна картина.
Някой Петър на глас се отрече и чу се петел.
На последната спирка не слязох. Не казах и "сбогом".
Ветровете заседнаха в своя крайпътен кибуц.
Не успях да сваля кардиналската дреха на глога
и сърцето ми пак продължава с нозете на куц.
Не дохраних надеждата. Пръснах събраното семе
сред една недовършена моя градинска леха.
Нека дойде крадец. И каквото поиска, да вземе.
И конете му дребни под пълен самар да пръхтят.
Аз ще седна сред нищото в купчина есенно злато,
ще заровя ръцете си в пара от тиквен фенер.
И олекнала сякаш със сто самородни карата,
ще кръщавам земята в бодливата шапка на цер,
ще измивам нозете на всички, които пристигат,
и които си тръгват от тесния край на света.
Ще съм вдигната право в сърцето на бедствие дига.
Или храм с оцеляла единствено входна врата.
© Петя Цонева All rights reserved.
