Изповед на дивия бръшлян
Имам едно предимство:
не съм бил никога лош.
Спъвам се в камъни, падам и ставам,
сурвам се в пропасти, но оцелявам,
не знам нито ден, нито нощ,
никакво време! – мога единствено
с мишци и жили и мускули
да се катеря по урвите –
как,
как да съм лош?
Че лошотията си е разкош –
трябва ти време и трябват условия,
за да завиждаш и да злословиш,
за да забиваш ножове във гръб
и да крадеш и да лъжеш и мразиш,
и да злорадстваш, когато прегазваш...
Как да съм лош? Нямам време!
Ах, ако стигна до синия ръб,
онзи, последния – горе, над мене,
малко преди да умра,
няколко мига преди да умра,
само ще искам отново да съм слънчоглед.
В слънцето да се взра,
да премигна
и да умра.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
