Изповедта на затворника
Студената решетка – пак преграда
да те докосвам с трепет и копнеж,
да те изпия с устни до забрава
и да потъна в полъха ти свеж.
Седиш пред мен. Ах, колко си красива!
Къдриците ти – сякаш от злато,
по шията ти тичат закачливо...
Божествена си. Ваяна с любов...
В сърцето ти таи се вярност.
Знам, вярна си ми, не обичаш друг.
Устата ти, усмихващи се нежно,
говорят много, не издават звук.
Разказват ми за малката ни къща;
за спалнята, трепереща от студ;
за масата и празната чиния;
и недокоснатия мъжки труд;
за самотата в нощите студени
и мъката в червеното вино;
за съчките със сълзи угасени;
за пустото, отблъскващо легло...
Подаваш ми през мъничкия процеп
хартийка. Снимка е било!
Това е моето момче, което
задава ти тревожния въпрос:
“Къде е татко? Искам да го видя.
Мамо, ще ме заведеш ли там?”
„Не може, сине, в мрачната килия
не пускат мънички деца.”
Сигналът чухме. Ставаш и си тръгваш.
До следващият път, любов!
Аз знам, след месец пак ще бъдеш тука...
И аз ще бъда тук... Ще съм готов.
* * * *
Ето тук се изкупва вината!
Не защото обграждат ме сиви стени.
А защото отблъскват света, светлината,
и не виждам самотните детски очи.
Не докосвам жената, която обичам.
А синът ми расте без баща.
Ето тук! Във сърцето! В гърдите!
Се разпада всяка вина.
* * * *
Сбогом, моя любов, ще те чакам.
Не унивай. Стига сълзи!
Аз за трима ни, вярвай, ще плача,
и ще моля сърце да прости....
© Весела Георгиева All rights reserved.
