Изправих се за пореден път срещу тъгата,

лицето ù зловещо аз видях отново.

Тя и болката ми е добре позната,

но сърцето пак да страда бе готово.

Изправих се и тя мрачно ме погледна,

пътя тъжно ми предначерта.

Сълза пророних уж последна,

но явно залъгвала съм се сама.

И аз погледнах я със пълните очи,

а тя грубо се изсмя на тях.

Каза ми: колкото си искаш ти плачи,

грехът - изстрадан пак е грях.

А аз, разплакана и с душа кървяща,

отпих на екс от чашите с тъга.

Нощта, тъжна и зловяща,

ме изпрати плахо към дома.

Отидох си като бездомник аз, 

дори назад не посмях да се обърна.

Защото знаех в този час,

че трябваше просто да си тръгна!