Изправих се
Изправих се за пореден път срещу тъгата,
лицето ù зловещо аз видях отново.
Тя и болката ми е добре позната,
но сърцето пак да страда бе готово.
Изправих се и тя мрачно ме погледна,
пътя тъжно ми предначерта.
Сълза пророних уж последна,
но явно залъгвала съм се сама.
И аз погледнах я със пълните очи,
а тя грубо се изсмя на тях.
Каза ми: колкото си искаш ти плачи,
грехът - изстрадан пак е грях.
А аз, разплакана и с душа кървяща,
отпих на екс от чашите с тъга.
Нощта, тъжна и зловяща,
ме изпрати плахо към дома.
Отидох си като бездомник аз,
дори назад не посмях да се обърна.
Защото знаех в този час,
че трябваше просто да си тръгна!
© Иваничка Петкова All rights reserved.
