Изстинаха кафетата...
* * *
Не стигат слово, ни понятия,
едва достигнали... видимото,
любовта вселена е от необятия,
в която... всичко е ранимо...
Кървят души, покълват спомени,
раздели със омрази се преплитат
с наведени глави, като изгонени,
довчерашните чувства си отлитат...
И с дързост режат всички думи
в истериите и въздухът горчи,
и погледи... като куршуми,
изгарят... в ледени очи...
А колко топли бяха някога
и колко сЪлзи бяха приютили,
във тях по-истински от всякога,
звездите бяха все по-мили...
Мълчим, загледани във нищото,
кафетата ни вече са студени,
огънят е само във "огнището",
далеч... от тебе и от мене...
Слова не стигат, ни понятия,
едва домогнали... прозримото,
любовта... вселената от необятия,
в която...
Ние, сме ранимите...
А днес...
По-чужди и от... винаги!...
* * *
© Валентин Желязков All rights reserved.
(шегичка, естествено)
