В едната посока – ти, а в другата – аз.
В единия край на стаята ъглите измерваш по дължина -
силует без плътност и форма.
В другия край по ъглите се свличам - сълза по сълза.
На пода порцелановата кукла в тъга.
Пред мен стоиш, а на километри си - огромна межда.
Пред мен, а не мога да те достигна.
Пред мен - спомен отминаващ,
а всъщност си оставаш моята реалност.
Моят страх.
Напред по пътя вървя, но сляпо назад бягам...
Назад към теб.
Назад - спомен, силует без форма.
Просто сянка - пак ми спираш дъха.
Изтокът гледа слънцето, залязващо на запад - женската наивност.
Западът изпраща луната, за да види изгряващите лъчи - егото на мъжа.
С по две очи следим се - безпощаден взор.
На запад – ти, от изтока – аз. Огромна межда.
Бездна от време, тълпи и едно единствено пространство...
Един и същи ъгъл делим и все пак от изток гледам те - слънчеви лъчи,
на запад гледаш ме - лунна светлина.
Мълчанието е нашата межда! 

30.11.2022г.