Изтънчен край

Липсват ми очите ти...
Само твоят поглед така ме разтреперва.
Липсват ми ръцете ти,
на които се предавам, изтощена от чувства и мисли,
всяка бореща се да те забрави, а не може...
Искам пак да застана пред теб, гола и млада,
без загадки, без преструвки, и да ме прегърнеш...
Искам те до мен, само още въднъж да бъда твоя в вечността, която наричам нощ.
И зная, пак ще усетя онази изтънчена болка,
така изящна с острите си ръбове,
породена от желанието да имаш нещо така недостижимо...
А аз те имах... имах те в нощта... и втората, и третата...
и обикнах аз нощта... за нея всеки път мечтая,
защото само там си до мен.
Нощ, която дава ми толкова малко, а взима толкова много...
Нощ, заради която давам в жертва толкова дни,
в които се страхувам от липсата ти.
А така желаех да се освободя от теб,
защото всеки път, когато те виждах, ти взимаше част от сърцето ми...
докато от него не остана нищо,
с него си отидоха и любовта, и чувствата, и мислите...
И просто така, аз те пуснах...
сега съм свободна... но не намирам нищо изящно и изтънчено в това...