Изваждане от мрака
Позволи ми да те обичам, както, смутна, земята обича последния сняг
и когато си тръгва, тя кротко след него въздиша, въздиша.
Инкубатор за мъртви надежди – светът – чака някакъв знак
и животът без теб забуксува из градската киша.
Позволи ми да те обичам, без да вдишвам дълбоко стерилния март –
той е болница, пълна със влюбени в страшна наркоза.
И на всяка, добра, медицинска сестра, бих се сторил досаден кошмар,
все за теб да говоря, щом ми включват системи с глюкоза.
Позволи ми да те обичам – остроносо къртиче, излязло за малко отвън,
сляп за твоите слабости, не че имаш такива в излишък.
Позволи ми да те обичам, лекомислено, както полският трън,
спрял край гордата роза, да – бодва с игла тишините.
Позволи ми да те обичам, както смуглото циганче - марципан,
дето мъкне чували с кюмюр до етажа последен. И ето:
тъй и аз мъкна рими, с които, по най-пестеливия план,
ще отопля за хиляди зими, навярно, сърцето ти.
Позволи ми да те обичам, както своята бедстваща скука - лентяй,
който дреме на празното време в хамака и чака.
Ако друго не можеш, любима – на Петър и Павел, по думица дай,
че след третия ден ще измъкнеш трупа ми от мрака.
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
