Няма го, няма пламък в твоите очи,

няма го, изстинал бе от моите сълзи,

реката ни, що вечно ще бучи,

затихнала, тъй бавничко пълзи,

и погледът, за който аз копнея,

и начинът, за който ти жадуваш,

няма ги, но как да проумея,

че не искаш вече мен да чуваш?

Защо да искаш тази ми отрова,

нима тъй малко страдало сърцето?

Ти искаш лек, от щастие подкова,

разбиране, усмивка във лицето,

а аз как искам, искам да ги имаш,

за мен прекрасно ще да е така,

и бих дал всичко в мен да вземеш,

душата и сърцето ми, и моята ръка.

И ако аз така до мене тебе имам,

щастлив бих бил, на седмото небе,

а ако те изгубя, адски вой ще кимам,

и вътре, в болката, сърцето ще гребе.