Вела, Вела, хубава девойка.
В наш'то село - първа песнопойка.
Тая заран що й стана?
Сложи гиздава премяна
и в косите си закичи китка,
па ги върза на дебела плитка,
сетне бели менци си подхвана -
за водица тръгна рано-рано.

Още кат от селото излезе
и в гората сенчеста навлезе,
почна Вела тънкогласна
песен дивна и прекрасна.
Мигом зверове и птици -
славей, чинки, гургулици,
от лалугер във долчина
до синигер на вършина -
всички млъкнаха в захлас
щом дочуха бодрия й глас.

А песента й звънка се понесе,
над гори и ниви вятър я отнесе.
Вред що има твар, гадинка, се прехласна 
с таз девойка блага, сладкогласна.

Ведра Вела ходи по пътека.
Стъпва тя със стъпка лека.
Бистър извор най-накрай достигна,
бели менци да налива вдигна.
Но - не щеш ли - изворът й проговори,
с глас човешки той я заговори:

- Вело, Вело, чудна хубавице,
превърни се, мила моя, в бяла птица.
И гнездо си свий над мене тука,
да ми носиш радост и сполука,
да ми пееш песни си омайни
за страни далечни и незнайни,
да си пиеш ти от мен водица
и да станеш моя годеница.