Далече от пещери със богатства
и всякакви хорски съблазни,
как искам Господи, да избягам,
без никой и нищо да ме подразни.
Сам да си стана – и баща и майка.
Сам да прескоча въжето,
когато усетя, че Зората подпали
с кибритена клечка тепето…
Всички дървета да ми станат близки,
нещо като приятели или роднини,
с които надълго да си говорим
за портокали и мандарини…
Между стари къщи и калдъръмени улички
нека само Вятъра да ме гони,
преди да е хукнала вънка Зората
по смачкана ризка и панталони.
Пътища всякакви искам да хвана
от сърцето на хълма та чак до реката,
която понякога стига на пръсти
Голямата Мечка и Планината!
Искам тогава да седна край пътя.
И жаден и морен. И прашен и гладен.
Та когато Зората се спусне от хълма –
като кибритена клечка да светна запален!