Виждам тъгата, 

скрита дълбоко в очите, в огледалото, 

прикритите несъвършенства по тялото.

Виждам истината в детската невинност, 

виждам и добротата в нейната първичност. 

Виждам красотата само щом боли, 

усещам музиката само щом вали. 

Искам да помогна само щом и аз 

от помощ се нуждая, 

искам всички да добруваме

винаги щом отнесено мечтая. 

Искам да съм себе си 

само щом съм друг,

ала ще да съм без маска,

едва когато си замина оттук. 

Виждам тъжните лица 

и в квартала, и в предградията,

виждам, че парите не решават

вечните въпроси. 

Виждам просяка и едвам сдържам сълзите,

искам да му дам всичко, но подминавам, 

затваряйки очите.

Искам да съм сам, но не и самотен, 

искам да показвам на близките,

че ги обичам, искам,

но все от себе си тичам. 

Искам да не съм промит от плоската култура, 

но виждам в себе си отражението на тези, 

които ненавиждах. 

И как искам да избягам, 

в някой въображаем свят,

искам, но ме чака 

бъдеще на адвокат! 

Виждам, че съм по-различен,

но и не искам да съм арогантен,

искам да съм щастлив, но виждам,

че нещастието е нужно. 

Виждам, че се нуждая от любов,

но не искам от нея да съм зависим. 

Искам да усещам, че съм едно със света, 

но и виждам, че съм незначителен. 

Искам да съм гений,

но виждам смисъла в простотата,

виждам, че ми липсва яснота...

Ах ти, Време, искам си обратно утринта!

Синя птицо, хвани ме и ме отведи;

искам да избягам далеч

от сляпата сериозност,

искам, искам...

просто да бъда, 

просто да съм човек.